АРТЗОНА

АРТЗОНА

Изложба на випуск 2016/17г.

Абитуриентите от паралелката по изобразително изкуство на бургаското СУ "Св. св. Кирил и Методий" откриха първата си обща изложба. 

                 

Възпитаниците на педагога Атанас Стоянов избраха зала "Петя Дубарова" на културен център "Морско казино", за да наредят своите творби. Така те показаха нагледно, какво са усвоили в областта на изобразителното изкуство в годините, когато са се обучавали в елитното бургаско училище.

               

 

В експозицията се открояват портретите на Николай Петров, графиките на Вълчо Вълчев, маслата на Цветелина Димитрова. И тримата абитуриенти са решили твърдо да кандидатстват в Националната художествена академия. 

 

                              

 

Успех и попътен вятър.

 


 

Другата история за Червената шапчица

     Преди много години лорд Гералд притежавал много могъщи сили. По това време чул как в едно семейство разказали история, с която плашели децата си, за да не играят в гората – че вълк нападнал момичето с червената шапчица, че глътнал него и баба му… Никак не харесал тази измислена история. Децата се ужасявали от нея. Затова взел, че омагьосал една червена шапка и я оставил на семейството, за да успокои децата: който сложи на главата си шапката, става най-великият ловец на вълци, така че – няма страшно.  

    В семейството запазили шапчицата. Но минали много, много години, историята за омагьосаната шапчица се забравила. Един ден една старица от семейството подреждала шкафовете и открила червената шапчица. Ахнала от изненада, зарадвала й се истински и, разбира се, веднага решила да я подари на внучката си. Момиченцето харесало шапчицата и я оставило при палтата. Бил топъл летен ден и детето хукнало към гората да си поиграе.

    Минало време. Бабата се разболяла. В един студен ден внучката решила да я навести – грабнала палтото си, нахлузила на главата си червената шапчица и тръгнала. Поносила шапката и вълшебството подействало – момичето разбрало, че се превръща в ловец на вълци. Но дори мисълта, че ще убие животно, й се сторила ужасяваща! Оставало само да се моли да не срещне вълк.

    Но, каквото не трябва, това се задава по пътя понякога! Един вълк съзрял момичето отдалече, помислил си, че е най-добре да се маскира като дървар, та да разбере какво става. Срещнали се Червената шапчица и този дървар, поговорили. Разбрал вълкът, че тя отива при баба си и я предупредил да внимава, че в гората има много вълци. Тогава тя му признала, че всъщност е ловец на вълци… Дърварят се направил, че има много работа и бързо се шмугнал в гората. Така и не чул историята докрай.

    Веднага изтичал при своите, предупредил ги, че в гората се е появил опасен ловец. Завили вълците, разпратили новината до всички глутници, та да се обединят и да се отърват от това зло. Събрали се всичките вълци от гората. Тръгнала към къщата на бабата цяла армия.

    По същото това време Червената шапчица се готвела да изпие чудесния билков чай, приготвен от баба й. А лорд Гералд упражнявал някакъв магически номер, за да се разсейва от скуката. Но нещо го сепнало и той решил да провери дали не се е нарушило равновесието от някои негови предишни недомислици. И какво да види: зад прозореца момиченцето с червената шапчица стояло ужасено, а пред къщичката на бабата се събирало цялото вълче войнство. Сърцето на момичето примирало.

- Но защо, тя знае, че може да се справи светкавично с всички тези вълци!? - помислили си лордът.

    Тогава се вслушал по-добре, надникнал по-надълбоко и разбрал: в сърцето на момичето живеела любов към всичко живо и ужас, че трябва да нарани животните, за да се спаси!

- Боже, какво има в детските сърца! – помислил си.

    И тогава взел решение – превърнал вълците в мили кученца и всичко завършило добре. А после грабнал шапката и повече никой не я видял.

    А възрастните още четат на децата си истории, които нямат нищо общо с детските сърца.

 

                                                                                    Зорница Славова, VIIIБ  


     

Спонджбоб квадратни гащи, Патрик и аз

    Обикновен ден. Прибирам се от училище. Родителите ми са на работа,а братчето ми – на училище. Знам, че трябва да измия чиниите – мама ми заръча. Мразя това.

    Влизам в кухнята, хващам една неизмита чиния. Мразя това! Гъбата - с другата ръка и … Какво става? Усещам, че нещо сякаш ми сгризва нокътя! Що за чудо? Ето, чувам и гласче: „Здрасти!“ Мисля си, че полудявам. Гласчето ме побърква – обажда се оттук-оттам и аз се въртя непрекъснато. Не виждам никого.

    Но обръщам гъбата за чинии и – какво виждат очите ми! Спонджбоб квадратни гащи ми се усмихва! Изпищявам, разбира се. Той се уплашва, разбира се. Но се окопитва и започва да ме засипва с въпроси. Не мога да повярвам какво се случва! Той най-накрая млъква, а после ме пита, дали искам да ми помогне за чиниите. Съгласявам се и – настъпва забава в кухнята. Работим и си пеем! За пръв път ми е забавно да мия чиниите!

    Пухкавият жълтурко се сеща, че е пристигнал със своя приятел Патрик и решава да го потърси. Подвиква, но – никакъв отговор. Решавам да помогна и започва едно търсене! Викаме, претърсваме навсякъде, надникваме във всеки шкаф… Нищо.  Накрая отчаяни сядаме на дивана. Тогава Спонджбоб дочува нещо. Откъм кухнята. Хукваме натам. Никъде нищо! Но откъм хладилника се чува енергично мляскане. Отваряме и – ето го! Патрик омита палачинките с шоколад! Бил много гладен.

   И ние! Решаваме да си направим спагети. Ама че весело било да си готвим тримата! Получават се доста вкусни! Тогава сядаме на масата и започваме да си похапваме сладко-сладко.

    И – събуждам се… Ще мия чинии…   

                                                                             Патрисия Йорданова, VIIIБ


 

  Рицарската история на Ивайло

 

    Рицар съм, ама в тия времена…

    Един ден, докато бях в почивка, реших да отида за риба. Но докато си ловях, получих съобщение: имало дракон, ама чааак в Азия.  Тръгвам, разбира се. Да, ама как? С кола не върви. Отидох до един приятел, поисках му магарето на име Петко Стоянов, спретнах го и тръгнах на път.

  След 8 години най-сетне пристигнах. Но, никакъв дракон, всичко си беше нормално. Поразпитах хората, но те ми казаха това, което виждах - че всичко е нормално и спокойно. Ама че работа! Осем години път и … Ще си умра без нито едно приключение! Иди доказвай, че си рицар…

  По едно време ми звънна шефката Зорница и ми каза, че злият елф Мечо Кух ми е изпратил лъжливо съобщение, а драконът бил в Бургас. Ееее! Дявол го взел! В любимия град…

  Спретнах пак магарето и тръгнах. Осем години! Като стигнах, видях дракона. Толкова го бях мислил, че сега без да му мисля, тръгнах към него. Измъкнах меча и го нападнах. Удрям, блъскам, но на него нищо му няма. Измъкна ми меча от ръцете и си го глътна като перце. Няма да стане тая – бегом до вкъщи! Взех по-голям меч и пак го развъртях! Но змеят пак ми го измъкна от ръцете като перце и го глътна! Е, тогава много се ядосах, дойде ми страшна сила: подхванах каруцата на Петко Стоянов, че като я вдигнах, че като я развъртях!.. Нацелих го в главата и змеят падна. Тогава го хванах за опашката, че като го развъртях – метнах го чааак до Антлантическия океан.

    На другия ден, какво да видя – той пак дошъл. Какво-какво, взех да пробвам с магарето – Петко Стоянов е кораво магаре, рекох си, сега ще му видим сметката. Грабнах Петко Стоянов, развъртях го, че като го треснах в главата, направо се срути! Пак го хванах и го метнах в океана.

    След 2 дена, какво да видя – пак се довлякъл. Ама мнооого, мнооого, мнооого му стана! Кой ще ми повярва, че съм го спукал от бой? Така побеснях, дето ме злепоставя като рицар, че не знам какво стана с тоя меч, но като свърших, гледам, накълцал съм му всички глави! Е, най-сетне! Посъбрах това-онова и го изхвърлих на сметището.

    Като са прибрах в офиса, видях, че шефката Зорница ми е приготвила  една голяма тортичка! Това ми беше наградата, задето съм отървал Бургас от дракона…

    Мммм, вкусно!.. И вече си имам рицарска история!

                       

                                                                                Ивайло Иванов  VIIIб клас

 


 

Моите приключения с машината на времето


      Изневиделица в стаята ми се появи машина на времето! Сбъдваше се една от най-големите ми мечти… Ще продължим с историята, но нека първо върнем малко времето назад, за да ви разкажа историята от началото.
    Беше мрачен и дъждовен ден. Прибирах се от училище. Бях много изнервен, защото ми писаха двойка по математика, и в бележника. Бях сигурен, че майка ми ще ме накаже и това и стана: цял месец без Фейсбук и телевизия. Едва ли някой би издържал, но така е, когато имаш лоши оценки... Прииска ми се като никога да  върна времето назад, но това беше невъзможно.
    Минаха месец-два. Дойде Коледа. Всички празнувахме. Наказанието ми, разбира се, беше изтекло, но на Коледа мисля, че е по-подходящо да се чакат подаръците, отколкото да се играе на телефона. Коледата ми е любимият празник. Когато тя настъпва, имам чувството, че сме в някакъв вълшебен свят.
    Но, този път, като си получих подаръка… Не ме питайте какъв е бил, беше ужасен! Но ако искате много да разберете, ще ви кажа. Беше... беше... едно... , не мисля, че ще успея… Много ме е срам! Но за вас... хайде, ще го преглътна. Обаче искам да си остане между нас. Само не се смейте... Подаръкът беше някакви гащи с Мики Маус. Майка ми каза, че го поръчала от някакъв сайт, но дошли гащите по грешка, объркали поръчките. Какъв късмет само, а! А знаете ли как реагирах, когато го получих? Така се изнервих, че бутнах аквариума с рибките и естествено…  рибите... знаете какво се случи с тях. Все едно, нищо не мога да направя. Мога само да кажа да почиват в мир и бог да ги прости, както и мен. Шшшт... не се хилете, има още много да ви разказвам.
    Отидох да си легна. Беше изморителен ден. Сънувах нещо много странно. Сънувах Дядо Коледа по бански на плажа. Казваше ми, че аз не съм сторил нищо лошо и той знае, че това с рибките е било случайно. Казваше ми също, че аз не съм в списъка с лошите и на сутринта ще получа много хубав подарък. Та като станах, какво да видя – машината на времето!
    Повярвайте ми, не можете да си представите каква беше моята рекция. Бях като човек, който прави първата си стъпка на Земята. Това беше просто чудо! За това нарекох машината Осмото чудо на света. Кой би повярвал, че всичко това  ще се сбъдне?!
    На машинката имаше три бутона, а под тях – изписани датата и часът, в настоящото земно време. Исках да я изпробвам, да видя тук-таме някои работи, но истината е, че бях и уплашен. Преди да я включа, ми се искаше да прочета нещо за нея, някакво упътване, да речем, за да имам повече информация и да знам какво да правя. Недай си, боже, да стане нещо непредвидено! Сериозно се замислих по въпроса. Не биваше да съм безразсъден. Но в същия момент майка ми извика:
- Ей, момче! Стига си дремал, ставай да учиш!
    Само това ми трябваше да чуя – забравих съмнения, страхове – всичко. И без да се замисля, скочих в машината.
    Дясно копче, ляво копче – връщане назад – преди прословутия объркан подарък, преди, преди… преди … И ето ти номер: озовах се в училище, точно когато щяха да ми пишат двойката. Гадно! Вече си фантазирах за много по-интересни времена и места… За щастие, поне знаех за какво ще ме изпитат. Как да забрави човек оня ден с двойката!... Та така – слава богу, отговорих на всички въпроси вярно. Е, тогава как да не ми пишат шест! Не, че се хваля, де. Просто ви казвам. Това вече беше наистина страхотен подарък за Коледа!
    Когато се прибрах вкъщи, всичко си беше нормално, никаква драма, срам, наказания… Даже мама и татко като никога ме похвалиха за шестицата. Сериозно, това ми беше първата шестица по математика. Аквариумът не беше на земята и рибките си бяха съвсем живи. Оставаше само да погледна в стаята си, дали машината е там.
    Влязох. Машината я нямаше. Явно се ползва само веднъж… Или пък може да му е потрябвала на Дядо Коледа… Да зарадва някой друг нещастник… Всичко е възможно. Откакто се сбъдна сънят ми, вече вярвам в чудеса. Сериозно, не се смейте, идва Коледа! И така, както се подсмихвате, кой знае и вас какво ви чака… Всичко е възможно!

                                                                         Хекмат Хасан, VIII г клас

 

 


 


 

 

Бургас - моят град!

 

       Бургас...! Едно име?!
       Силистра...! Едно име?!
 
       Две имена, два града, вплетени в душата ми, емоциите ми, мечтите ми. Силистра - моят роден град. Бургас - моята душа.

       Бризът - топъл и студен, брегът -  плавен... Моят Бургас се събужда отново. От слънцето ли, от блясъка на фотоапаратите на първите туристи ли, или от усмивките и виковете на две дечица, които се гонят по крайбрежната алея - не зная... 
       Едно море - един син хоризонт. Ето, виждам моста. Макар да представлява доста голям кей, "моста" е един от символите на Бургас. Едно от най - романтичните места на града. 
       Морето не бих могла да определя с една дума, но не е и нужно, защото го усещам. По някакъв начин го разбирам. Знам, че имам прекрасния късмет да раста до него, с него. Зная, че  то винаги ще има място там, където крия спомените, а също и страстта си. 
       Бургас – той не е само град на морето, а и на богатото културно - историческо наследство, което с право ми дава основание да се гордея, че живея в тук. Градът ражда писатели, поети,композитори, художници, драматурзи - Петя Дубарова, Недялко Йорданов, гласове като неповторимата Райна Кабаиванска… Христо Фотев, родом от Истанбул, посвещава целия си живот на нашия Бургас, пишейки стихове,  които и до ден днешен обичат много бургазлии. 
       Мечтата ми за бъдещето на моя град е да бъде той духовен и културен център. Всички негови жители да са щастливи - особено младите хора, които да свързват мечтите си за бъдещето с него. Да не го напускат, за да търсят късмета си далеч от своите близки, а да градят неговото бъдеще. Една от тях искам да съм аз! 
                                 

                                                 Габриела Тодорова, VIII Б


 

Моят град - Бургас

 

        Морски град с приказна красота, шарен характер, с красивото Черно море - възхита и море от чувства в моето сърце!

       Откъде започва моята Бургаска приказка? От нашето море: „Морето най-великото  събитие”- това е написал Христо Фотев. Когато отида при морето и помириша полъха на бриза, усещам, че се сливам с него, че съм у дома си и всичко е идеално. То пресъздава мелодия, с която се потапям в хармония и уют.

       Мостът е един от символите на Бургас: от едната страна виждам чистия хоризонт и топлите лъчи на слънцето, как галят морето с лекота и блясък, а от другата ми страна – отново приказен пейзаж.

       През пролетта в морската градина е свежо,цъфтят дървета и многобройни цветя. Есента в моят град  постила  килим от цветове, а зимата – бяла, мека завивка по кристалните от снежец пейки.

      Бургас е един от най-големите градове в България. В град Бургас си имаме също и добри училища, университети и спортни зали… Но моят град е разпознаваем не само заради това, дори не само заради морето - в Бургас са родени много талантливи хора. Една от тях е Петя Дубарова, автор на стихотворението „Зимен ден”, на приказката за „Болният лебед” и много други творби, които толкова хора обичат. Тук е родена и твори Тони Димитрова , чийто глас често звучи в летния театър на Бургас...

      Този град не е просто един паметник, едно море, едни сгради - „Най-красивият град е този ,в който  живеем и се чувстваме добре” (Ерих Мария Ремарк).

      Аз съм късметлийка ,че живея в този обичан град.

 

                                                                        Симона Иванова Кунева, VIII Б


 

 

product_1068.jpgРИЦАРСКА ИСТОРИЯ

Какво е да си рицар?

Сигурно си мислите за някакъв мъж с броня, с шлем на главата, с много голям и здрав меч и с красив и бърз кон.

Е, може би, може да се каже, че донякъде сте близо, но явно има още много неща, които не знаете за рицарите.

800px-Edmund_blair_leighton_accolade.jpgЗа да си рицар, се изискват следните неща: смелост, справедливост и милосърдие. Ако нямаш смело сърце, ти не можеш да се изправиш пред твоя враг, който се опитва да унищожи града или дамата, за която винаги си мечтал. Обикновено повечето врагове на един рицар могат да бъдат много опасни. Един от тях е драконът. Разбира се, драконите не съществуват, но в повечето приказки и истории за рицарите добавят и малко фантазия, за да може да стане по-интересно.

Това всъщност е много добра идея, защото знаете, че децата имат въображение и си фантазират какво ли не, много странни неща. Като летящ човек, говореща играчка или къща от шоколад, която никога не се разтопява. Затова одобрявам тази идея, за вълшебствата в рицарските истории, защото заради тях може децата да се заинтересуват повече от рицарите. В това време обаче децата са заети с други много по-скучни фантазии и герои, които въобще не съществуват. А от рицарската история могат да се научат толкова интересни неща! Например – детето и рицарят в тази история съвсем не са били далече един от друг.

Ако започнем от началото, от VII-VIII в., ще видим, че това е така.

0673940b6afb3b70884fcd55b3565209.jpgПрез 791 г. Карл Велики тържествено опасва с меч своя 13-годишен син Людовик, а Людовик, през 838г. – своя 15-годишен син Карл. Този германски обичай ляга в основата на средновековното посвещаване в рицарството, но бил прикрит с римски термин- „поставяне на воински пояс”.

Дълго време всеки можел да стане рицар. През първите години на рицарството, по германска традиция, то било давано на 12,15,19-годишни момчета, но в XIII в. се забелязва стремеж към отлагане до пълнолетието, т.е. към 21-та година.

 

Дотук с моята история. Вие можете да я продължите. На някой от вас може да му се е приискало да стане рицар, но той винаги трябва да помни, че за това се искат сърце, жертви и умения. Благодаря, че уважихте моята история.

 

 

ХЕКМАТ ХАСАН VIII г